From Wikipedia →
Freemium is a business model that works by offering a product or service free of charge (typically digital offerings such as software, content, games, web services or other) …
The model is particularly suited to software as the manufacturing cost is negligible, so – as long as significant cannibalization is avoided – little is lost by giving it away for free.
Wow!
Фотоапарати
Доста грозна дума, като се замисля. Хипстърчетата им викат камери. Във всеки случай не е лесно да си избереш. Нито пък е лесно да си купиш. Скъпи са, евтините са гадни, обективите са класифицирани според цифрички, които не разбираш. А единственото, което искаш е да снимаш гаджето си, докато сте на разходка по Графа.
Време е за моите две стотинки по темата. Наскоро смених филмовия си Canon EOS 3000 с цифров EOS 1100D. КАКВО? Да, точно така 1100D. Не е грешка. Това е най-евтиният Canon. Направен е от пластмаса и никак не е тежък. Дори изглежда сравнително добре. Все лоши качества за огледално-рефлексен апарат.
Защо тогава си купих 1100D, а не 600D или пък 60D? Отговорът е прост, но доста неудобен. Canon 60D е абсолютно безмислен продукт. Ако по-малкия и по-евтин 600D и дори 550D оправдават до някъде средната цена на един обектив отгоре на 1100D две хиляди лева за APS crop са малко безмислени по-моя преценка. И до сега не съм споменал и дума за покупка на обектив.
Тяло Canon 5D Mark II и обектив Canon EF 50mm f/1.2L USM е фотоапарат-мечта за мен. Срещу седем хиляди лева крайна цена за двете обаче е леко извън финансовите ми възможности. Затова избрах евтиния вариант - тяло Canon EOS 1100D и обектив Canon EF 50mm f/1.8 II - общо хиляда и сто :-)
50mm и като цяло обективите с фиксирано фокусно разстояние не са много популярни. Не знам защо. Разбирам желанието за мултифункционалност. Но ако ще се снима с китова оптика препоръчвам Sony NEX или Olympus PEN - няма смисъл от огледала и излишни килограми. Не бих препоръчал DSLR на повечето си приятели. Освен на тези, на които наистина им се играе на фотография.
И докато съм подхванал темата, имам нещо да споделя за RAW - не снимам RAW. Като цяло не редактирам фотографии след като ги сваля от фотоапарата. Изключение правят рождени дни, сватби и други социални случки. Тези дори снимам в цвят - трудно е да обясниш на леля си защо снимките от бала на дъщеря и са черно-бели. Но дори тогава пазя кадрите в JPEG.
За фотография мога да говоря с часове. Особено в приятна компания и с лула в устата. Но фотографията ми е много мила. Рядко ще пиша тук за нея. Исках просто да изясня, че средния клас апарати са пълен bullshit.
Все още не мога да взема решение, къде е най-удачно да публикувам фотографии. Надявам се да получа едно две писма с предложения.
Това е Twitter
Някак се сдържах да не пиша за “Новия Twitter”, докато все още бях разгневен и разочарован от промяната. Но откровено ми писна на оная работа от гадни приложения. С малки изключения всички са посредствени. Много ли искам?
Искам Mail. За мен това е №1 iPhone App. Еталон за всички останали. А Tweetie, гениалното творение на Loren Brichter, беше единственото друго, за което мога да се сетя в момента, което да е постигнало такъв статут, уви от няколко седмици вече е история.
Ето цитат от Daring Fireball, John Gruber доста точно описва, как се чувствам спрямо новия Twitter:
Tweetie was an iPhone app. It was an attempt to do Twitter as best as it could be done on the iPhone (and iPad for that matter).
I don’t want an iPhone app that’s constrained by the restrictions of a mobile web app. The whole reason I prefer native apps is that I like experiences that far exceed what can be done in a web app. This is a native app that looks and feels like it was designed and polished according to the norms of web apps, not other native iPhone apps.
Добре. Това може би е малко преувеличено. Съгласен съм да се примиря с по-голямата част от потребителския интерфейс. Въпреки, че синята лента ме убива бавно. А тоя раздел, наречен “Discover” не разбирам защо “свети” постоянно. И стига с тоя in-app browser. Поне да бъде избираема настройка.
Също, докато съм на тая тема, някой забелязали какво се случи със хранилките и споделянето на статии? Поне в моят свят изчезнаха. Обвинявам Google. Не стига, че цялата работа виси на косъм; трябваше да прецакат и малкото дето имахме. Опитвам се да пускам адреси в Twitter, ама не е същото. И няма как да бъде.
Въпреки това не съм се махнал от Reader. И преди го ползвах по-скоро като услуга. Клиентът ми вкъщи е Reeder for Mac. От там управлявам абонаментите си. А чета основно през Flipboard.
Това е. В Twitter съм на закачалка @vpetkov.
It’s Christmas time again, has it really been a year?
Когато е коледно време, всички се досещат, че имат социални отношения с хора, които наричат приятели. Без никакво желание да бъда циничен, или негативен, намирам всичко това за крайно тъпо. Хубавото е, че мен тия отдавна ме отлюспиха. Може би защото по Коледа съм циничен, или негативен. После Ели ме намери. Или пораснах. Или и двете. (замислено)
Но тая година, дори ще помогна на майка ми да си украси, така любимата, коледна елха. Нищо, че дълбоко в себе си намирам цялото изживяване съизмеримо с това да сменя талажа на три болни от диария декоративни зайчета след като седмица са били затворени в една клетка.
Както и да е, заваля сняг и покри покривите. Официално е коледно. Затова може и да не стигна на време за Коледа. Но пък ме уцелиха със снежна топка. What’s not to love?
Искам през дните за почивка всички да послушат малко хубава музика. За осем пари може да се намери един от по-добрите рок албуми от последното десетилетие (което май вече си отиде): Rubber Factory by The Black Keys on iTunes
They’ve absorbed the language of classic rock and the sensibility of indie rock — they’re turning familiar sounds into something nervy and fresh, music that builds on the past yet lives fearlessly in the moment.
Което не знам как, но ми напомни за любимата ми коледна песен на всички времена Tango Atlantico:
It’s Christmas time again
Has it really been a year
And a soldier sighs again
And thinks about his kids and English beer
Pulls on his boots again
And steps into the pissing rain
And the clouds look just like dirty sheep
But at least he’s got a job
And he knows he can’t complainAnd you may think that this song comes too late
But lest we forget
This tango Atlantico isn’t over yetCan you imagine this
The general and the lady dance
She flashes victory signs and smokes cigars
He shines his medals up for one last chance
They make a pretty pair
But no one understands their game
Because they can’t agree about the stakes
They can’t agree on anything
They can’t even agree on the name
п.п. Не ми звънете за да се видим по Коледа. Ще бъда в Добрич с родителите си. И може би с Драго.
Ели, обичам те.
Outlook is a source of evil →
I get a lot of email from people who use Microsoft Outlook. I don’t know why, but the font size in their emails is smash-your-eyeball-to-the-screen small.
I consider myself to have great near vision, but I can’t read these emails. So I usually select all of the text and paste it into a text editor. That way, I can actually see it.
Има и по-лесно решение на този проблем. В Mail 5 Option+Command+P обръща съдържанието в прост текст. Но проблемът е истински и не трябва да се подценява. Проблемът е ниската култура на много хора.
CEO of Europe's largest IT company plans to ban employees from using internal email | The Verge →
Thierry Breton, CEO of French IT company Atos, says he hasn’t sent an internal business email for three years, and now he’s making his employees follow suit by replacing internal email with instant messaging as well as a collaborative “Facebook-style” interface. In a Wall Street Journal profile on the numerous ways Atos is shaking up its business model, Breton says he’d rather people visit, call, or even text message him rather than send emails, which he believes “cannot replace the spoken word.” Breton’s plan is to have his employees off email in 18 months, and has statistics to back up his decision: a study deemed only 15 percent of internal emails at Atos “useful.”
Написано на български - някакъв френски отворко решил, че щом не може и не знае да използва електронна поща, тя не е добро средство за вътрешна комуникация. Следователно всички ще си пишат съобщения в чата.
Съгласен съм, че повечето хора са тъпи и пращат тъпи писма наляво и надясно. Но това е просто защото повечето хора са тъпи. От друга страна електронната поща е страхотен начин да натриеш носа някого, който след като те е подвел е решил да менти на дребно като отрича, някога изобщо да сте си говорили.
Но не за това искам да пиша. Електронната поща подтиква към “справяне” с писмата. Не просто прочитане на съобщения. И това е нещо хубаво.
Какво имам предвид? Когато получа ново писмо то влиза в Inbox и от там започва процеса на справяне с пощата. Отварям писмата в хронологичен ред, като започвам от най-старите. Отварям, прочитам, и ако мога и се налага, отговарям веднага, след това архивирам; ако не - оставям го прочетено в Inbox, докато имам повече време да се справя с отговора. Ако няма историческа стойност, по моментна преценка трия. Ако е нежелана реклама или космическа глупост - отива в Junk. Ако има нужда да го прочета скоро пак остава в Inbox. Ако съм готов го архивирам. Това оставя няколко писма - такива, на които не мога да отговоря веднага (сега) и такива, на които не искам. Разчитам на себе си, че в рамките на няколко дни ще ми остане време да запретна ръкави и да се справя и с тях.
Звучи усложнено, но всъщност е доста просто. Какво печеля? Разбирам за какво си пишем с отсрещната страна (страни). Имам история на кореспонденцията, в която мога да търся. На практика съм задължен да отговоря подобаващо. Шансът да пропусна нещо е много малък. Всички са щастливи. Животът ми е по-добър :-)
Но сериозно, на телефона си имам Twitter, Verbs (Google Talk), Skype и Messages (предимно кратки съобщения). Колко често пропускам някое от тях? Твърде често. Защото съм разсеян? Не. Защото природата на тези съобщения е такава - да имат кратък и безсмислен “живот”.
Мрънкотя за електронна поща откакто се помня, и истински вярвам, че електронната поща е единственият “сериозен” метод за кореспонденция. И съм убеден, че има още много живот в нея.
Както и още много заблудени хора, които мислят иначе.
Съгласен съм също така, че електронната поща има нужда от добро представяне и инструменти за справяне с нея. Outlook е гаден пощенски клиент. Разбирам, че горките хора от Atos използват Outlook. Ако използваха Mail.app може би и Thierry Breton щеше да мисли другояче.
Safari Reader
Имам много силно желание да публикувам по-дълги текстове. Една от причините е Safari Reader. Той няма да се активира за къси публикации. Това е лошо, защото убива единственият ми аргумент срещу всеки, който не харесва дизайна на сайта ми.
Точно този сайт, в точно този си вид, не би създал подобна полемика. Не и на тема четимост. Но способността да пиша дълго е търсено умение, което не мога да усвоя без да го упражнявам. А по-добро място за упражнение по писане от блога нямам.
Как точно работи Safari Reader все още е мистерия за мен. Още повече, защо се държи по различен начин в iOS и OS X. Всичко, което знам, е от наблюдение и се свежда до извода, че няма никакво значение броят на абзаците и html елементите в контейнера стига съдържанието да “прилича” на статия. Нямам никаква идея какво означава това.
Въпреки всичко това е едно от нещата, които ме правят щастлив, когато чета уеб страници. Хората, които ме познават знаят колко много нещо подобно може да означава за мен. С този текст искам да призова всеки, който публикува в интернет да провери дали съдържанието на сайта му активира Safari Reader. Не малък брой доста интелигентни читатели ще го оценят. Сигурен съм.
Трябва по-често да пиша в блога
Тия дни работя доста. Което е хубаво, защото без работа умирам от скука и липса на вдъхновение. Но след доста продължителен период на летаргия първото по-сериозно предизвикателство в работата ми успя да ме изтощи емоционално. Всичко това вече няма значение, защото мисля намерих отново баланса си.
Тази сутрин се събудих изключително отпочинал, с желание да създавам. Какво? Това все още не знам.
Кратката разходка от вкъщи до Starbucks беше повече от вдъхновяваща. От НДК по Патриарха до Попа, и от там по Левски до Starbucks на Гурко. Въпреки студа имаше слънце и топлина. Листата най-после решиха да паднат и в София е есенно. Нищо, че вече е почти декември. Не съм фен на зимата, но есента има своя чар за мен.
Реших да върна стария дизайн на блога, просто защото е по-добър. Надявам се хранилката да продължава да работи. Ако не, в Twitter също би трябвало да се появяват известия, когато пиша. С последните събития около Google Reader се натъжавам само като си помисля за RSS.
Реших също така да публикувам снимки. Свои. Едва ли ще е всеки ден, но ще се старая да е често. Взех идеята от някаква лекция в TED.com и мисля че е идеално решение за личен сайт.
Николай Фенерски за алкохола: →
И изобщо, прав си е старият Фьодор Михайлович, който твърди, че всички, които не пият, са или болни, или подлеци. Има нещо нездраво и съмнително в трезвеника. Възприемам хората, които не пушат, тяхна си работа, дори възприемам тези, които не се заглеждат след жените по улицата, макар че… Но както и да се мъча, не мога да възприема непиещия за нормален. Непиещият е маниак и точка по въпроса. Всеки, който се опита да облече трезвеността в подкупно, здравословно и благообразно обяснение, е гад, мръсник, безочлив продажник. Да не пиеш, означава да живееш като идиот. Да си противоестествен и пластмасов като вегетарианец.
Text and email are polite invitations to a conversation. They happen at the speed and leisure of both the sender and the receiver. In stark contrast, when you get a phone call, it’s almost always a convenient time for the caller and a bad time for the recipient, who I refer to as the “victim” because I insist on accuracy. My philosophy is that every phone conversation has a loser.
I agree.
