след като прочетох историята на ива за градския транспорт, видях че google са подобрили поддръжката за арабски езици и се замислих. намирам за изумително, как е възможно аз и някой в пустинята да достъпваме една и съща информация, в едно и също време, на родните си езици и всичко това да е напълно нормално и в реда на нещата. докато само преди години звучеше като идея, взета от star wars. но всъщност, такива неща са нормални за мен. но за много хора не са. защото много хора не знаят, че през последните 15 години света не е спирал да се развива. проблема с тия хора е, че нямат никакво желание да живеят днес. искат да си живеят през 97-ма. затова няма да има автоматични врати в градския транспорт и затова разни фирми и институции няма да пишат писма на български.

много ми е тъжно/жалко, когато видя някой да преписва контактна информация от компютъра на телефона си, да мести песни и филми от лаптопа на приятелката си на своя с флашка, да преписва бележки от електронната поща заредена на лаптопа на джобния си компютър и други такива дейности, които никога не са били планувани да съществуват.
вярно е, че това е пример изваден от странният ми свят и не е никак представителен но е пример за това как технологии, измислени да улесняват, всъщност усложняват живота на хората. и това само защото хората нямат абсолютно никакво желание да се научат.

забавлявам се, когато някой ми каже „ама това възможно ли е наистина“. защото аз съм вманиачен на тема синхронизация. и когато предложа на някой да не се мъчи, обикновено това е единият отговор. по-честият, обаче е „не мерси. ще се обърка нещо. аз така по-просто…“, което направо ме убива.

любимото ми нещо е да не правя нещо както трябва и някой да ме поправи или да ми даде по-добра алтернатива. но защо повечето хора не искат да се научат и не желаят да научат нищо ново?

щях да пиша за отворени стандарти и колко много ми харесва синхронизация базирана на такива. и за API-та.. но май няма да е днес. пак се отнесох с възмущение по хорската тъпня.

според google, личният ми сайт е бил с 10% по-малко популярен, спрямо декември, миналата година. сама по-себе си тази информация е абсурдна и ненужна. но все пак има известна доза логика, след като през последния месец имам повече работа, да имам по-малко време да съм човек от 2003-та.

какво означава това ли? дълга история, следствие от опита ми да обясня ‘за блоговете’ на едно момиче.

сега споделям интересна бележка до себе си от миналата седмица. така може би, най-после ще взема написаното под внимание:

memo to myself:

1. do not receive phone calls when you are about to think up a way to save the universe
2. I like the new Lenovo calendar for 2010. I still haven’t seen all the pages, but on January it says ‘think fast’. I like that. and it’s got place for memos. I like that too
3. try to give a chance to that vim extention for chromium
4. drink more tea
5. be happy

интересно за ‘todo’ списъците е, че колкото повече такива имам, толкова повече незачеркнати неща за правене има в тях.

понякога наистина искам да съм рибар.

един месец след като си купих зимно яке, днес открих вътрешен джоб, който все едно е създаден за бележника ми. често ми се случва да откривам подобни неща след време. хората, които ме познават знаят, че такива неща ми ‘правят дните’.

играчки

вчера, когато си тръгвах от работа забелязах във фоаето синът на някой от портиерите да чака и да си играе с малки фигурки, като дойниците, които аз имах някога. стана ми много мило. децата вече не играят с войници и лего и колички в мащаб 1:75. тъжно е. компютърните игри са готини, признавам. но е много полезно за развиване на въображението да трябва наистина да си представиш някакви неща. защото малките, пластмасови войници не са триизмерно-анимирани и количките не вървят сами :)

първи текст за новата година, а вече е 11-ти. обсебен съм! няма да споделя от какво и защо, обаче.

за десет дни, от онзи прекрасен ден на 31-ви, до сега, съм непрестанно изпълнен със силни емоции. и всеки следващ ден от 2010-та постъпвам по-тъпо и по-тъпо. и правя такива глупости, че започвам да се чувствам, като задник. а и днес пих кола, отново.

ще се опитам да свърша нещо полезно тази седмица.

най-якия ден за тази година. по-приятна изненада едва ли природата би могла да поднесе. сигурно е много тъжно за пшеничките и тревичките, но си струваше според мен. заради всичките усмихнати хора по къси ръкави в парка и заради „най-готината луна на света“ :)

понякога си мисля, какво му струва на човек една усмивка? абсолютно нищо. защо тогава на всички им се свиди. обичам да се усмихвам на хората по улицата. днес една млада майка с детенце вървеше по тротоара. размина се с един мъж, който явно я загледа, защото забелязах, че ѝ стана много хубаво. когато наближи ѝ се усмихнах. много е приятно, когато виждаш как хората става по-щастливи за миг заради теб. яко е! трябва всички да го правим.

„ebah ma-a-mu“ – така може да се определи тази вечер в добрич!

колкото и да отричам (винаги казвам, че съм израстнал в балчик, може би, защото е така) в гимназията прекарах времето в добрич. когато си в гимназията намираш много от себе си. така и аз намерих много от себе си, докато живях в добрич. това е хубаво и не е хубаво. някой ден ще мога да кажа с точност, предполагам.

в добрич има диско-клуб „звезда“. това не е клуб „звезда“ – собственост на родителите ми. това е друг клуб. вярно – намира се на същата улица, но е различно. в дискотека „звезда“ се случват интересни неща. някога можех да дефинирам „звезда“ с една вечер там. бях човек, който прекарва цяла нощ на даснинга. обичах да танцувам там. имах приятели там и т.н.

днес – по-скоро не :)

не съм се чувствал (до днес) възрастен. сериозно, вече не ставам за „звезда“. свикнал съм наоколо да има готини хора. свикнал съм да ми се „получава“. не знаех, че съм стар за добрич!

прибрах се рано (преди 2 и половина) – обикновено, това не го правя дори в понеделник!

просто не съм за тук (там), вече. не мога да бъда толкова ниско, за да съм в топ-редиците на подобно място. осъзнах, къде сме стигнали (с моите хора) – далеч! яко е. аз се изкефих. като наблюдавах тези млади и „непросветени“ хора там, изгубени (или търсещи истината) ми стана яко – все пак съм се променил. все пак съм отишъл някъде другаде.
иначе – парти. радвам им се. но не мога. вече не!

пожелавам на всички усмивки. аз си имам :)