след като прочетох историята на ива за градския транспорт, видях че google са подобрили поддръжката за арабски езици и се замислих. намирам за изумително, как е възможно аз и някой в пустинята да достъпваме една и съща информация, в едно и също време, на родните си езици и всичко това да е напълно нормално и в реда на нещата. докато само преди години звучеше като идея, взета от star wars. но всъщност, такива неща са нормални за мен. но за много хора не са. защото много хора не знаят, че през последните 15 години света не е спирал да се развива. проблема с тия хора е, че нямат никакво желание да живеят днес. искат да си живеят през 97-ма. затова няма да има автоматични врати в градския транспорт и затова разни фирми и институции няма да пишат писма на български.
много ми е тъжно/жалко, когато видя някой да преписва контактна информация от компютъра на телефона си, да мести песни и филми от лаптопа на приятелката си на своя с флашка, да преписва бележки от електронната поща заредена на лаптопа на джобния си компютър и други такива дейности, които никога не са били планувани да съществуват.
вярно е, че това е пример изваден от странният ми свят и не е никак представителен но е пример за това как технологии, измислени да улесняват, всъщност усложняват живота на хората. и това само защото хората нямат абсолютно никакво желание да се научат.
забавлявам се, когато някой ми каже „ама това възможно ли е наистина“. защото аз съм вманиачен на тема синхронизация. и когато предложа на някой да не се мъчи, обикновено това е единият отговор. по-честият, обаче е „не мерси. ще се обърка нещо. аз така по-просто…“, което направо ме убива.
любимото ми нещо е да не правя нещо както трябва и някой да ме поправи или да ми даде по-добра алтернатива. но защо повечето хора не искат да се научат и не желаят да научат нищо ново?
щях да пиша за отворени стандарти и колко много ми харесва синхронизация базирана на такива. и за API-та.. но май няма да е днес. пак се отнесох с възмущение по хорската тъпня.